1. Създаване на усещане за вяра в детето
Децата са интуитивни същества. Те усещат буквално с кожата си какво чувстваме, и дори какво мислим за тях. Дори и да "играем" пред тях на доверие, те усещат фалша и той за тях действа като сигнална лампичка - "Значи нещо с мен не е наред." Това усещане води до потиснатост и невъзможност детето да разгърне истинските си способности. Остава родителят сам да си зададе някои въпроси, като например: "Защо всъщност да не може да се справи?", "Аз как по най-добрия и адекватен начин да помогна на детето си да го направи?".
Ние в Знамогика стигаме по-далеч в разбирането си за знаене и можене. Нашето мото е известно: "Децата знаят и могат. Те имат нужда само да си припомнят..."  И имаме съществени основания да вярваме в тези свои думи. А и не сме сами в това твърдение. Изграждането на нагласа за растеж е онази основа, върху която ако стъпи едно дете, за него бариери няма. Защото няма причина, поради която то да не може да се възползва от дара на невропластичността. Разбира се, зад гърба ни лежат милиони години еволюция, която носим закодирана в себе си. Въпросът е тя да бъде проявена, "актуализирана" в живота на едно човешко същество тук и сега.
От нас, като педагози, родители, общество зависи да създадем у всяко дете вярата, че то носи в себе си потенциала да постигне всичко. Но за тази цел трябва ние самите да сме напълно убедени в това. Следователно, тук става дума не само за израстването и развитието на едно дете, а и за израстването и помъдряването на един вече физически пораснал възрастен. Родителите израстват заедно с децата си, и това е повече от естествено. Учителите израстват заедно с учениците си, и това е азбучна педагогическа истина. Затова, нека израснем поне до това ниво, да дадем шанс на едно дете да прояви спокойно себе си, без да се съмняваме в него, защото всяко съмнение сковава развитието му. 
  
2. Усещане за добронамереност и подкрепа
Всяко живо същество има нужда от добронамереност и подкрепа. Това особено силно важи за децата. Дори само една окуражителна дума от човек, на когото детето вярва, на един отговорен възрастен, може да сътвори чудеса за него. 
Въобще, добре е ние самите да повярваме в чудесата, и за начало - в малките чудеса, плод на наше действие, дума или мисъл, които да направят света на едно дете по-светъл, по-сигурен и по-обещаващ.
 
3. Разбиране, че помощта не се състои в това някой да направи нещо вместо теб, а в това да ти дадат насока, да ти покажат един от начините да се справиш с проблем или да постигнеш цел, а после да те оставят да тръгнеш по този път, или пък да избереш друг. 
Един от най-големите дарове, които може да дадете на едно дете, е да му кажете, че грешките не го правят неуспял човек. Правят го търсещ човек. А който търси и не се отказва, най-накрая постига целта си. Разбира се, за целта понякога може да се изцапаш, или без да искаш да "забъркаш някоя каша", която след това да се наложи да оправяш (малко съдействие - съвет или пряка намеса от възрастен, в такъв случай не е излишна), или да жертваш нещо много ценно и скъпо за теб, за да затвърдиш за себе си убеждението, че наистина това искаш да постигнеш... Варианти на път за израстване много. Най-важното е това да стане с ръцете и краката на самото дете, а не с вашите. Вие може да сте до него, но не се изкушавайте да изминавате неговия път вместо него. От това полза няма нито то, нито вие. Само ще го лишите от възможността да израсне по най-добрия начин в най-сензитивната за учене чрез проби и грешки възраст.
Понякога помощта се състои и в това да насърчиш детето да не се отказва да търси решение, да упорства в стремежите си, да не се обезверява и да не лишава детството си от живец - от мечти и увереност, че  всичко е пред него.
 
4. Насърчаване на общуването във всичките му форми 
Ако детето демонстрира явна интровертност и/или индивидуализъм, създайте му условия за развитие на неговите заложби и способности според неговата нагласа, без да я фиксирате като негатив или проблем. Добре е да гледате на това като на особеност на възприятията и себеизраза. Примери за успели, дори гениални интроверти колкото щете - Шопен, Айнщайн, Махатма Ганди, Стивън Спилбърг, Джоан Роулинг, Майкъл Джордан... Истината е, че има хора, които са по-ефективни, когато работят сами. И това не тайна за никого. Индивидуализмът, стига да не е егоизъм, е нещо, което е добре да се научим да уважаваме. Ние сме различни и това е прекрасно. Всеки допринася за развитието на този свят по начина, който му е най-вътрешноприсъщ. Красотата е в разнообразието. Светът, видян от различни ъгли, ни дава по-пълна картина за начина, по който функционира. И друго, има методи, способи, стратегии, които само един интроверт може да използва и прилага успешно в името на нещо добро и полезно за другите. Просто той така е устроен.
В същото време е добре да изтъкнете пред детето ползите и от съвместната игра, учене, работа с другите, както и на ползите от самостоятелните му дейности. Създаването на една реалистична представа за ползите и евентуалните загуби от едната или другата позиция ще помогне на детето да си даде сметка къде стои, как евентуално изглежда отстрани и каква позиция би искало то самото да заеме. 
Тук е важно да се подхожда интелигентно, добронамерено и с много усет, за да не създадем у детето комплекс или установка, която да се налага после да преодолява с години. Психиката на едно дете е като чувствителен музикален инструмент. Трябва да внимаваме как ще го настроим, за да не звучи впоследствие фалшиво или твърде минорно... 
В какво се изразява общуването за едно дете с интровертна нагласа? Например в чете на книги, слушане на музика, разходки и наблюдения сред природата, конструиране на интересна машина... Възможности много. За такова дете общуването със себе си е най-важното общуване. И тази нагласа го прави особено ценно за другите, защото то може с часове да преосмисля, да разсъждава, да търси корените на нещата. Все занимания, които за един екстроверт са си направо висша математика.  
С развитието на техниката, обаче, и навлизането й активно в живота на децата почти от невръстна възраст, се създава сериозна опасност да ги депривираме. От какво всъщност лишаваме децата, като ги поставяме твърде рано пред таблет, смартфон или телевизор. Психолозите алармират за все по-често срещано състояние на "изключване" на детето от външния свят. Вторачването за дълго пред монитор, непрекъснато сменящите се образи, в повечето случаи анимационни, липсата на смислен и ограничен във времето подбор на време и програма или филмче, твърде продължителното престояване във виртуалното игрово пространство "отписва" детето от реалността. Наблюдава се затруднен говор, дори неразвитие на говора при деца на 3-4 годинки. Липсва концентрация до пълно отсъствие на зрителен контакт. Такова дете живва единствено пред екрана. И това е страшно. От социално същество, то се превръща в биороботче, което реагира единствено на стимули от електронно устройство. Такова дете се впечатлява само от случващото се на екран. Външния свят не е интересен за него. Нещо повече, счита го за твърде труден за осмисляне, скучен и изискващ прекалено много вътрешно и физическо усилие за взаимодействие. Виртуалният свят е лесен - всичко става с едно докосване на екрана. Принципът е стимул-реакция - най-елементарният тип поведенческа реакция. 
Как се стига дотам? Просто. В стремежа си да облекчат себе си, родителите често се "спасяват", като инсталират доброволно и напълно безпроблемно детето пред екрана. Пред него яде, пред него стои всеки път, когато на тях ми трябва време, за да си свършат работата, или просто време за себе си.  Последиците са жестоки. И ги виждаме всеки ден - особено хората, които работят с деца. 
Ако се върнем на заглавието на тази стратегия - насърчаване на общуването във всичките му форми, можем разберем защо това е толкова важно. Защото ако ние не помогнем на едно дете да се почувства социално същество, като ме покажем различни форми на общуване, то трудно ще се ориентира в нашия разнолик, понякога доста плашещ свят. Екранът на пръв поглед е безобиден - каквото и да се случи на него, от това не боли. Но такъв тип възприятие създава напълно погрешна представа за функционирането на физическия свят. Да причиниш на някого болка не е безобидно занимание. И за това няма да получиш стикер. Светът на електронните игри задава погрешни послания на децата. Има разбира се и добри изключения - затова е толкова важно отговорният възрастен да прецени и премери какво, колко и как да поднесе на вниманието на детето.     

5. Наблюдаване на знаците, които детето ни дава за неговите актуални познавателни потребности (зона на най-близко развитие)
Тази стратегия отдавна вече е класика в детската психология. В какво се изразява? Например, ако детето започне активно да се опитва да пише някакви заврънкулки, да пита за това, как се чете някоя дума, това е знак, че то изпитва потребност да учи буквите, да се учи да чете и пише; ако проявява умения в изграждането на конструктивни модели (прави интересни и сложни модели на замъци, космически кораби и т.н.), това показва, че неговата конструктивна мисъл има нужда от допълнителна подкрепа и стимулация. Посланието към родители и учители е - наблюдавайте децата и реагирайте своевременно на техните потребности, за да не изпуснете най-сензитивния период за развитие на конкретни умения и способности. И още нещо, не сравнявайте децата. Всяко дете има своя индивидуален път и своя вътрешно заложен план за развитие. Не насилвайте, но и не забавяйте, защото всичко това се отразява на когнитивното (и не само) развитие на детето.
 
6. Включване на "цялото село"
Странно звучи, нали?! ''Нужно е цяло село, за да се възпита едно дете'' - така твърди една африканска пословица. Не може да не се съгласим с нея. За отглеждането, възпитаването и образоването на едно социално същество е необходимо участие на цялата общност (род, село, град и т.н.). Възползвайте се от всички преимущества на общественото живеене, за да създадете на детето си възможности за оптимално развитие. На първо място - близката общност (роднините). С тяхна помощ детето овладява родовия опит. След това идва близката социална среда (тази, в която ежедневно се движим), после идва по-широката среда - град и държава - от нея детето овладява натрупания досега културно-исторически опит на ниво народ. Разбира се, днес светът е едно малко село и децата, заедно с родителите си, пътуват и влизат в контакт с различни култури по света. Така кръгозорът им се разширява още повече.  Общувайки с различни хора, действайки в различни по характер социални микро- и макрообщности, детето трупа опитност и се развива не само социално, а пр. вс. когнитивно. Осмислянето на битуването и комуникацията в различна по характер среда  развива способността му да мисли, да говори, да възприема по по-усъвършенстван начин, да взаимодейства, и това развива неговата когнитивна концепция.   

7. Общуване с природата
Когато един човек е в контакт с природата и живее по нейните закони, всичко се случва естествено, непринудено, ясно и лесно. Ако едно дете се научи да възприема себе си като част от природата - живеейки сред природата, наблюдавайки, проучвайки всички нейни проявления - растителен и животински свят, природни явления, закономерности (цикличности), общувайки с нея пълноценно, то отключва в себе си невероятни способности, създава за себе си специфични канали за общуване и взаимодействие с нея - истинско вълшебство! И най-важното - развива се по законите на природата, защото то е неотменна част от нея. 

​Обучаемостта е уникалната човешка способност да се научиш да учиш. Всяко човешко същество има заложена в себе си схема-програма за познавателно действие и развитие. Тази интелигентна и интуитивна база-данни на всяко човешко същество му дава екзистенциалните условия за функциониране  в материалния свят. Тя му помага да извади наяве всичко това, което чувства че иска да реализира, да придобие нови опитности и знания, да се „впише” в средата и да зададе своята собствена програма за действие в нея. С нейна помощ малкото дете успява да възприеме натрупания до момента социално-исторически опит и да го използва творчески, т.е. да го доразвие (интериоризация и екстериоризация). Нещо повече. Ако заложената в детето когнитивна концепция  е от висок ранг, то не се нуждае от това да научава, а чисто и просто си припомня, т.е. „изважда навън” това, което вече съществува в него до периметъра, в който биологичната и психическата му система позволява това. Самата когнитивна концепция е рефлексивна и умее да се нагажда, проверява, обобщава, анализира постъпващите от външния свят сигнали и използва свръхинтензивните априори зададени параметри на входната програма, с което си помага за по-плавната и безболезнена адаптация като жива система към настоящите условия и за изготвянето на индивидуална обучителна стратегия и програма или по-точно казано „програма за вписване и функциониране”, която непрекъснато се ъпдейтва и ъпгрейдва в хода на човешкия живот.
Проблемът с обучението на децата в днешното общество е в това, че рядко си даваме сметка какви сме по природа. Водени от вековни стереотипи на възпитаване и развитие, не си даваме сметка, че „Всичко тече, всичко се изменя.” С други думи, продължаваме да слагаме под един знаменател всички деца, като си въобразяваме, че децата всъщност не са чак толкова различни и можем да им предлагаме една и съща образователна супа, независимо от времето и от индивидуалното човешкото същество, което ще я преглъща. Това е, защото се страхуваме да приемем предизвикателството на едно интензивно, наситено време, в което съществуват и функционират изключително разноордни живи системи, т.е. растат деца на най-разнообразни нива на интелектуално, психическо и духовно развитие. Техните когнитивни концепции са изключително разнообразни и със сигурност не търпят обичайната стереотипизация. В условията на „сгъстено” време сме изправени пред рядкото предизвикателство да съумеем да сътворим такава адаптивна самообучаваща система, в която всяко дете да може да преоткрие себе си и набележи своите координати. В същото време трябва на всяка цена да се простим със старата практика на насилие над детската психика чрез „наливане на знания”, които в повечето случаи са чисто теоретични, ненужни и противоречиви. От друга страна, не бива да допускаме и профанизирането на образованието и свеждането му до елементарни практико-обучителни ситуации.
Единственият начин да помогнем на децата да „сработят” в тази система е, като им дадем шанса и  им гласуваме доверие като на равноправни човешки същества чрез практиката на  рефлексивното самообучение и проектно, проблемно и тематично-базирано обучение, както и обучение чрез проучване. В педагогическата теория отдавна се говори за формирането на качеството „обучаемост”, но малко се прави на практика за реализирането на стратегията „развитие на обучаемост”. Всъщност тя не изисква кой знае какво, освен добра воля и доверие в детето.
Как се развива „обучаемост”? Как се проявява това качество на практика? Да се научиш да учиш или по-точно да събудиш потенциала си, посредством активно припомняне чрез изследване и преобразуване, е умение, което е вградено във всяка жива система. Разбира се, при животните това става по метода на пробата и грешката или се разчита на вече вградени генетично сигнали за реакция. Вградените в хората сигнали са доста по-сложни и по-интуитивни по природа (друго ниво). Децата са поставени в определени условия, зададени са им определени ситуационни казуси, изискват се от тях адекватни поведенчески реакции. Колкото по-богат, съдържателен и разнообразен е опитът от включване в такива казуси, толкова по-лесно детето се „вписва” в средата и изявява себе си. Разбира се, едно дете от „висок клас” не се нуждае от количество, а от качество на включванията. Ако то изкуствено се задържа на едно ниво поради криворазбрана солидарност с останалите (уравниловка), скоро започва да изпитва познавателна „клаустрофобия” и реагира с отчуждение, изключване или агресия (според типа си). Ако го накараш да помага на по-бавните и неразбиращи деца, то не винаги реагира позитивно, защото не  всяко такова дете има потребност да сподели или да обучи по-изостанало дете.
Обикновено такива деца помагат в началото, а след това не желаят да бъдат товарени с подобно бреме. Всъщност никак не е лесно да общуваш, пък камо ли да обучиш нисковибраторно същество: имаш усещането, че пренасяш камъни на гърба си (за едно високовибраторно същество няма по-голямо наказание от това да го караш да „влачи на буксир” някое нисковибраторно такова, бидейки изключително сензитивно към ситуацията и средата). А и кой ни дава правото да обременяваме децата с подобна обучителна мисия? Честно ли е да задържаме развитието им заради другите, ръководени от криворазбраната идея за равенство и солидарност? Не е ли по-редно да им осигурим адекватна среда за развитие, вместо да им пропиляваме времето с масовки, да ги изтощаваме с ненужни задачи и да ги караме да се правят на това, което не са? Ръководени от друга идея – тази на криворазбраната социализация, „набутваме” децата като сардели в една класна стая, без да се съобразим с индивидуалните им особености и потребности, пускаме обучителната „месомелачка” и правим образование от типа „серая масса”, в което никой не се знае какъв е, кой е и защо е там. Никой не се чувства добре в този „капан” и на никого не му се дава това, от което най-много се нуждае.
Как можем да помогнем на детето да реализира вродената си обучаемост или да се научи да учи само? Като му зададем модели-опции за избор, в лицето на т.нар. познавателни стратегии. Някои от тях детето само ще изработи, други могат да му се предложат под формата на игра или казус за разрешаване. Важното е да не се убива живецът за разбиране чрез търсене, желанието за изпробване на варианти, стремежът към откривателство. Изключително важно е детето да бъде поставено в гостоприемна среда, в която то да срещне разбиране, подкрепа, приемане, обич. Обемът не прави качество, напротив – влошава го и намалява реалната собствена стойност. Ако поставим децата в казармени условия, не можем да очакваме от тях да развият в пълна мяра своя капацитет. По-скоро ще създадем добър поминък на психолозите.
Необходима е нова визия за образованието като цяло, която да отговори на следните въпроси:
 

• Кой или по-точно какъв е обектът на образованието в момента?
• Каква е целта на образованието?
• Какво ние целим с образованието, което предлагаме?
• Ако действително работим в най-добър интерес на децата, какво най-добро образование можем да им предложим?
• Кой е бенефициентът от образованието?
• Какви са нашите нагласи относно реализацията на „отворено образование”?
• Нужни ли са ни много пари, за да развием децата като стойностни човешки същества?
• След като се бием в гърдите, че милеем за децата, защо ги набутваме в абсурдните условия на сегашното образование?
• След като от учителя зависи едно дете да стане човек и то практически прекарва по-голямата част от времето си в контакт именно с него, защо този човек е поставен в такива абсурдни условия за изпълнение на една такава важна мисия?
• Добре, не уважавате учителя на детето си, тогава уважавате ли детето си, след като всеки ден му го поверявате?
• Изобщо колко струва (не става дума за материален еквивалент) за сегашното общество един учител?
•  Защо сме свели образованието си до необходимостта да го придобием или да го осигурим, измъквайки се по възможност с по-малко пасиви?
• Нужно ли е в образованието да има жертви на системата (деца, учители, родители)?
• Кога ще пораснем като общество и ще дозреем за идеята на всеобщото образование, разбирано не като унифицирано масово училище, а като потребност от образованост за всяко човешко същество според специфичните му потребности и способности?

По материали от  Уикипедия