ОБУЧАЕМОСТ – ЩО Е ТО И ЗАЩО ВСЕ ОЩЕ НЕ СЕ РАЗБИРА И ПРИЛАГА ЗА ДЕЦАТА НА НОВОТО ВРЕМЕ (ЕДИН КРИТИЧЕН ПОГЛЕД)

​Обучаемостта е уникалната човешка способност да се научиш да учиш. Всяко човешко същество има заложена в себе си схема-програма за познавателно действие и развитие. Тази интелигентна и интуитивна база-данни на всяко човешко същество му дава екзистенциалните условия за функциониране  в материалния свят. Тя му помага да извади наяве всичко това, което чувства че иска да реализира, да придобие нови опитности и знания, да се „впише” в средата и да зададе своята собствена програма за действие в нея. С нейна помощ малкото дете успява да възприеме натрупания до момента социално-исторически опит и да го използва творчески, т.е. да го доразвие (интериоризация и екстериоризация). Нещо повече. Ако заложената в детето когнитивна концепция  е от висок ранг, то не се нуждае от това да научава, а чисто и просто си припомня, т.е. „изважда навън” това, което вече съществува в него до периметъра, в който биологичната и психическата му система позволява това. Самата когнитивна концепция е рефлексивна и умее да се нагажда, проверява, обобщава, анализира постъпващите от външния свят сигнали и използва свръхинтензивните априори зададени параметри на входната програма, с което си помага за по-плавната и безболезнена адаптация като жива система към настоящите условия и за изготвянето на индивидуална обучителна стратегия и програма или по-точно казано „програма за вписване и функциониране”, която непрекъснато се ъпдейтва и ъпгрейдва в хода на човешкия живот.
Проблемът с обучението на децата в днешното общество е в това, че рядко си даваме сметка какви сме по природа. Водени от вековни стереотипи на възпитаване и развитие, не си даваме сметка, че „Всичко тече, всичко се изменя.” С други думи, продължаваме да слагаме под един знаменател всички деца, като си въобразяваме, че децата всъщност не са чак толкова различни и можем да им предлагаме една и съща образователна супа, независимо от времето и от индивидуалното човешкото същество, което ще я преглъща. Това е, защото се страхуваме да приемем предизвикателството на едно интензивно, наситено време, в което съществуват и функционират изключително разноордни живи системи, т.е. растат деца на най-разнообразни нива на интелектуално, психическо и духовно развитие. Техните когнитивни концепции са изключително разнообразни и със сигурност не търпят обичайната стереотипизация. В условията на „сгъстено” време сме изправени пред рядкото предизвикателство да съумеем да сътворим такава адаптивна самообучаваща система, в която всяко дете да може да преоткрие себе си и набележи своите координати. В същото време трябва на всяка цена да се простим със старата практика на насилие над детската психика чрез „наливане на знания”, които в повечето случаи са чисто теоретични, ненужни и противоречиви. От друга страна, не бива да допускаме и профанизирането на образованието и свеждането му до елементарни практико-обучителни ситуации.
Единственият начин да помогнем на децата да „сработят” в тази система е, като им дадем шанса и  им гласуваме доверие като на равноправни човешки същества чрез практиката на  рефлексивното самообучение и проектно, проблемно и тематично-базирано обучение, както и обучение чрез проучване. В педагогическата теория отдавна се говори за формирането на качеството „обучаемост”, но малко се прави на практика за реализирането на стратегията „развитие на обучаемост”. Всъщност тя не изисква кой знае какво, освен добра воля и доверие в детето.
Как се развива „обучаемост”? Как се проявява това качество на практика? Да се научиш да учиш или по-точно да събудиш потенциала си, посредством активно припомняне чрез изследване и преобразуване, е умение, което е вградено във всяка жива система. Разбира се, при животните това става по метода на пробата и грешката или се разчита на вече вградени генетично сигнали за реакция. Вградените в хората сигнали са доста по-сложни и по-интуитивни по природа (друго ниво). Децата са поставени в определени условия, зададени са им определени ситуационни казуси, изискват се от тях адекватни поведенчески реакции. Колкото по-богат, съдържателен и разнообразен е опитът от включване в такива казуси, толкова по-лесно детето се „вписва” в средата и изявява себе си. Разбира се, едно дете от „висок клас” не се нуждае от количество, а от качество на включванията. Ако то изкуствено се задържа на едно ниво поради криворазбрана солидарност с останалите (уравниловка), скоро започва да изпитва познавателна „клаустрофобия” и реагира с отчуждение, изключване или агресия (според типа си). Ако го накараш да помага на по-бавните и неразбиращи деца, то не винаги реагира позитивно, защото не  всяко такова дете има потребност да сподели или да обучи по-изостанало дете.
Обикновено такива деца помагат в началото, а след това не желаят да бъдат товарени с подобно бреме. Всъщност никак не е лесно да общуваш, пък камо ли да обучиш нисковибраторно същество: имаш усещането, че пренасяш камъни на гърба си (за едно високовибраторно същество няма по-голямо наказание от това да го караш да „влачи на буксир” някое нисковибраторно такова, бидейки изключително сензитивно към ситуацията и средата). А и кой ни дава правото да обременяваме децата с подобна обучителна мисия? Честно ли е да задържаме развитието им заради другите, ръководени от криворазбраната идея за равенство и солидарност? Не е ли по-редно да им осигурим адекватна среда за развитие, вместо да им пропиляваме времето с масовки, да ги изтощаваме с ненужни задачи и да ги караме да се правят на това, което не са? Ръководени от друга идея – тази на криворазбраната социализация, „набутваме” децата като сардели в една класна стая, без да се съобразим с индивидуалните им особености и потребности, пускаме обучителната „месомелачка” и правим образование от типа „серая масса”, в което никой не се знае какъв е, кой е и защо е там. Никой не се чувства добре в този „капан” и на никого не му се дава това, от което най-много се нуждае.
Как можем да помогнем на детето да реализира вродената си обучаемост или да се научи да учи само? Като му зададем модели-опции за избор, в лицето на т.нар. познавателни стратегии. Някои от тях детето само ще изработи, други могат да му се предложат под формата на игра или казус за разрешаване. Важното е да не се убива живецът за разбиране чрез търсене, желанието за изпробване на варианти, стремежът към откривателство. Изключително важно е детето да бъде поставено в гостоприемна среда, в която то да срещне разбиране, подкрепа, приемане, обич. Обемът не прави качество, напротив – влошава го и намалява реалната собствена стойност. Ако поставим децата в казармени условия, не можем да очакваме от тях да развият в пълна мяра своя капацитет. По-скоро ще създадем добър поминък на психолозите.
Необходима е нова визия за образованието като цяло, която да отговори на следните въпроси:
 

• Кой или по-точно какъв е обектът на образованието в момента?
• Каква е целта на образованието?
• Какво ние целим с образованието, което предлагаме?
• Ако действително работим в най-добър интерес на децата, какво най-добро образование можем да им предложим?
• Кой е бенефициентът от образованието?
• Какви са нашите нагласи относно реализацията на „отворено образование”?
• Нужни ли са ни много пари, за да развием децата като стойностни човешки същества?
• След като се бием в гърдите, че милеем за децата, защо ги набутваме в абсурдните условия на сегашното образование?
• След като от учителя зависи едно дете да стане човек и то практически прекарва по-голямата част от времето си в контакт именно с него, защо този човек е поставен в такива абсурдни условия за изпълнение на една такава важна мисия?
• Добре, не уважавате учителя на детето си, тогава уважавате ли детето си, след като всеки ден му го поверявате?
• Изобщо колко струва (не става дума за материален еквивалент) за сегашното общество един учител?
•  Защо сме свели образованието си до необходимостта да го придобием или да го осигурим, измъквайки се по възможност с по-малко пасиви?
• Нужно ли е в образованието да има жертви на системата (деца, учители, родители)?
• Кога ще пораснем като общество и ще дозреем за идеята на всеобщото образование, разбирано не като унифицирано масово училище, а като потребност от образованост за всяко човешко същество според специфичните му потребности и способности?